На гости на столетничката Станка Стамболиева

„Да си столетник е благословия“, казва Станка Стамболиева, която на 6 март отпразнува своя 100-тен рожден ден. Родена в китното балканско село Камчия, потомка на тракийски бежанци от Силиврия, Източна Тракия.
На 18 години баща й я води в Карнобат да учи занаят. Изкусно усвоява шивачеството и в трудните години след войната, е единствената майсторка на дамски сутиени в околията. Работи седем години в кооперация „Изгрев“, където шият дрехи по поръчка и за износ. Мъжът й Руси пък е майстор – обущар. Тя е сред първите шивачки в ДИП „Васил Михалев“ в Карнобат.

Днес времето й минава в четене и в спомени. В момента чете за учителя Петър Дънов. Още стои на леглото й книгата на Мира Добрева „Столетниците“, която скоро, пак препрочита. Доволна е, че с мъжа си успяват да построят къща, да отгледат син и дъщеря. Най-голямата радост за баба Станка са внуците, за които говори с гордост и умиление. Най-голямата внучка работи в рекламата на Нова телевизия, другата е цигуларка в Симфоничния оркестър на Би Би Си, внукът е лекар- анестезиолог в Германия и Австрия.

Преди 20-тина години баба Станка гостува на внучката си в Англия. Тя я води на Лондонското око, на репетиции на оркестъра, минават под Ламанша, в Париж се качват на Айфеловата кула, посещават къщата на Моцарт в Залцбург, разхождат се в подножието на Алпите…

„Много съм доволна от всичко, най-вече от децата, от внуците. Всички се грижат за мен“, казва столетничката и ми показва снимките, разказващи за живот, минал като миг. Питам за тайната на дълголетието. Усмихва се, замисля се и си припомня думите на най-добрата си приятелка Милка Кенова, която е родом от с.Манолич. С нея са били като сестри. Веднъж Милка й казва:“Танче, ние с тебе сме родени в балканските села и затуй ще живеем повече, защото там имаше все хубави работи..“…

Споделя, че понякога, като си легне, започва да си мисли – от къде е дошла, какво е било, какво е минало през нея… Все едно някакво препятствие е минала и се чуди:“Как се изниза това време, как минаха тези 100 години?“.

„Само спомените остават“, казва Станка Стамболиева и започва историята на своя един век: „Аз съм най-голямата от четирите деца в семейството. Затова, като тръгваше на нивата, баща ми все мене викаше. Ще каже: „Айде, ставай къзъм, бостана ще берем“. Дядо й идва в България от Одринска Тракия. „Там дядо ми е имал двор, две къщи, биволица, крави, овце, всичко и с една бухчичка са дошли тук“. Заселват се в Камчия, защото в селото има турци, а те са свикнали да живеят с тях. Баща й купува земя, строи висока къща, с външни стълби. Възпитава децата си на труд и уважение. „Баща ми беше много работен, имаше 200 дка земя, сееше много царевица и тикви, правеха рачел, петмез, маджуни и тръстика гледаха…Много царевица произвеждаше, печелившо беше за него, а турците редовно идваха да търсят от него мисир/царевица/“.

В онези години в Камчия няма училище. „Бащата ми имаше друг двор. Даде на майстор да направи една стая, с бяло дюшеме, дъсчено. Една -две години учихме там. После решиха да направят училище, до четвърти клас“. В продължение на една година, учителят в селото живее в тях. „Всичко му се поддаваше“, казва столетницата. Именно той й изкопира първото каре, което тя шие, а години по-късно подарява на своята кръстница. След време отново вади листите със схемата, нанася го на плата и го ушива, да има спомен от учителя си. От тогава се заражда и любовта на баба Станка към ръкоделията. Има изплетени купища салфетки на една кука и покривки, избродирани карета. Изплела е и 12 красиви одеяла.

Омъжва се, когато започва 20 години. Със съпруга Руси се венчават на 28 август 1943г., по времето, когато умира цар Борис, а сватбите са забранени, но попът е комшия и венчава младите. Две години живеят в една стара къща, с кобилица носи вода от шадравана на пл. „Героите“. „Мъжът ми беше направил едно огнище, имаше една дървена мивка отвън и там миехме, перяхме“.

Най-тежко е по време на войната и годините след нея. „Тогаз, по време на войната, много работи преживяхме, хлябът беше с купони, по четвърт ни даваха. Немотия. Като кажеха, че ще има бомбардировки, бягахме към баира. След войната от Съвета ни даваха по едно руно вълна. Изпирахме я, влачехме я на дараци, изпредох я и от нея оплетох пелена за сина ми, който беше бебе. Като порасна, разплетох я, боядисах преждата и направих жилетка. И пари няма, няма и откъде да купиш дрехи на децата. Дъщеря ми като се роди, все още беше такова мътно времето, ходила съм в едни съседи, имаха крава, с едно джезве съм купувала мляко, да й направя попара с бисквитки. Много трудни години бяха, нямаше с какво да перем дрехите. Даваха ни по едно шише, някаква каша-черна и с нея перяхме. Няма сапун, няма нищо. Чудя се, как сме преживяли тогава“.
През 1946г. започват да строят къща, лепят стая по стая, няма цимент, няма материали, изгребва вода от кладенците в двора, тъпче кал…“Много съм се блъскала, но и с другите беше така в тези времена“, мъдро заключава столетницата и казва, че без трудности не може.
Станка Стамболиева е ненадмината майсторка на сутиени, единствената в околията. Започва да ги шие в годините след войната. Взема кройка от майсторка от Бургас. „Нямаше сутиени и започнах да ги шия, на жените в целия град съм шила. Много доволни бяха клиентките, чак от Лозарево идваха. Много нещо съм ушила. Когато са предварително скроени, по шест съм шила на ден“.

Първо работи в кооперация „Изгрев“, където шият модни дрехи. Още помни манифестациите, на които манифестират като манекенки с колежките, облечени в дрехи, ушити специално за случая, за да покажат какво работят. „Млади бяхме, обличахме се хубаво. На празници, всеки с нов тоалет. И на работа ходих, вечер седях до късно, на децата плетях хубави дрешки“. Казва, че сега, много неща от онова време са се върнали на мода. Другата й слабост са цветята, с които и сега е пълна градината й. Ядосва се, че не я държат краката, иначе още щяла да копае в градинката и да се грижи за тях.

Хубави са и годините в ДИП-а, където започва като шивачка, правят я окачествител на готовата продукция и като такава се пенсионира. С колежките ходят по екскурзии, обикалят различни места в България. През 1981г. отива на екскурзия в Съветския съюз.

Столетничката е категорична, че хубавите и спокойни години започват след пенсионирането, когато децата вече са изучени и устроени. „Хубавите години бяха, като остарях. Започнаха децата да ме гледат – дъщерята, синът, внуците… Добре бях, защото вече се уповавах на тях“. Записва се в Тракийското дружество при Милка Спасова. С нея ходят на екскурзии, събират се в клуба на разговори с приятелки.

И така, животът година по година се изнизва, съпътстван от трудности и хубави моменти. Смее се и казва: „Дори и Ковида преживях, бях много зле, но оцелях“.
На всички пожелава да стигнат нейната възраст. „За 100 години много работи съм направила, много съм ходила, много съм видяла. Никога не ми е минавало на ум и да ми казваха, нямаше да повярвам, че ще стигна до тези старини“.
А ние й пожелаваме да се радва на добро здраве. Обещавам, че през лятото пак ще й гостувам, под навеса, сред цветната градинка, за да продължим историята на тези благословени 100 години! Както казва баба Станка: „Планина с луна не се събира, но човек с човека се събира“, а ние, земляците от село Камчия, имаме още какво да си кажем…