Боряна Величкова: „Черпя вдъхновение за рисуване от природата и любовта ми към котките“

Боряна Величкова е ново име в Клуба на художниците в Карнобат. Родом е от София, но винаги е мечтала да живее далеч от шумотевицата в големия град, близо до природата, откъдето черпи и вдъхновение да твори. Желанието й се сбъдва преди година, когато се премества в китното карнобатско село Хаджиите. Очарована е от топлотата на своите съселяни, които я посрещат с отворени обятия.
Боряна е бивш служител на МвР, където работи 28 години. Разтуха от забързаното ежедневие Буболин, както я наричат близките й, намира в рисуването, в което е влюбена още от дете. Наследила е таланта от своя баща, който е рисувал любителски. Боряна има и друга страст – котките, които обожава и са основен обект в нейните картини.

Запомнящо е за Боряна участието й в Предколедната изложба в НЧ „Д.Полянов-1862г.“ в Карнобат. Това е първо представяне за художничката, която с вълнение участва с четири картини. Щастлива е, че на откриването, съседско дете от Хаджиите, идва да я подкрепи, заедно със свои съученици от ОУ „Христо Смирненски“. Желанието на Боряна е да остане да живее в карнобатското село, където да твори на воля. Надява се това да е началото на творческата й дейност в Карнобат.

– Боряна, разкажете ни повече за себе си?

– Аз съм кореняк шопкиня, имам жилище в кв. „Панчарево“. Рисувам от малка, но по – професионално от десет години. Малко е наследствено, защото татко ми е обичал да рисува, не е бил професионален художник, просто любител. Той почина много млад, на 29 години и не е имал време да се изяви. Имам син, който остана да живее в София, аз и майка ми, преди година, се премесихме в село Хаджиите. Пенсионирах се по болест и тогава реших, че трябва да избягам от този забързан живот в София. Казах си, че трябва да намеря супер тишината, че искам да живея на село. Ако трябва да е последната къща на селото, улицата да не е асфалтирана, да няма комшии, да има тишина и спокойствие.

– Някога мислили ли сте си, че ще живеете на село?

– От години си мечтая,на пенсионна възраст, да отида на село. След като се разболях, си казах, че нямам време да чакам пенсиониране. Ако искам да правя нещо, то трябва да е сега. Успях да се справя с всичко на бегом и за два месеца се преместихме в с. Хаджиите. Пуснах си отпуска и започнах да пренасям багажите. Тъй като имам 30 котки, трябваше да направя лек ремонт на местообитанието им.

Намерих си къщичка. Дойдох да разгледам, доведох майка ми, която също е бивш служител на МвР. Селцето много ми хареса. Минава се през една горичка, през която пресичат зайчета, сърнички. В началото минавах по няколко пъти, само и само да срещна животинки. Някаква пълна тишина е, няма коли.

– Споделихте, че имате котки, как успявате да се грижите за тях?

– Имам около 30 котки от София, които съм осиновила. С линейка на ветеринарна клиника „Синия кръст“ ми ги докараха до Хаджиите. Аз им направих специални помещения, заградено е да не ходят по комшиите. Това не са котки, които могат да се справят в природата, домашни са, някои са сакати и няма как да оцелеят. Първото нещо, което намерих в Карнобат, бе ветеринар. Той си помисли, че  ще правя приют. Имах и три кучета, но от старост си отидоха. Винаги съм обичала животните. Като дойдох на село, комшиите ми подариха пет пилета. Аз си казах, че с такова нещо не мога да се справя, но те се гледат по-лесно от котките. Оказа се, че са  петленца, размених ги за кокошки. Те пораснаха и снасят, кръстила съм ги Данчето, Зара, Петю… Петел с пет кокошчици, Марчето е последният подарък от хората в Хаджиите. Сега започнаха да се шегуват, че трябва да се подменят и да се колят, и аз викам-  вие, луди ли сте, как ще изям моите домашни любимци. Затова не искам козичка или зайче..

– Бързо ли се адаптирахте на село?

– Когато човек чувства,  че това е неговото място, бързо се адаптира. Добрите хора те карат и ти да бъдеш добър. Как да отвърнеш на доброто с лошо. Тук се чувствам и здрава. В Хаджиите всички са една общност, заедно си помагат по градините, в София няма как това да го видиш. Хората тук са много различни. Откакто съм дошла, не съм срещнала лош човек. Сприятелих се с всички веднага, бях приета с прегръдка, станах част от тяхната общност. Съжалявам, че не съм се преместила на село  по -рано.

– Бивш служител сте на МвР, какво е общото между работата ви и изобразителното изкуство?

– Няма нищо общо между двете неща. Изкуството е като разтуха, релакс от тежкото ежедневие. Помагало ми е винаги в моментите, когато ми е било тежко. За мен изкуството е бягство от забързаното ежедневие. А моята работа беше свързана с прием на жалби в МвР. Всеки идва с оплакване, срещаш много наранени и разочаровани хора. Изведнъж, идваш тук, и виждаш някакви супер спокойни хора, особено в самото селце е супер спокоен животът. И хората са супер спокойни, което ги прави по-добри, защото го няма това напрежение. Не че в София са лоши хората, просто такъв им е животът. Там ставаш сутрин в 5 ч. и цял ден, до 22 ч. вечерта, си на бегом. Толкова е забързан животът, много по-различен е от тук. Хората в София много викат, говорят на високо. Прекалено пренаселено е. Ако излезеш на балкончето, виждаш прозореца на комшията, дори нямаш собствено пространство, нямаш пространство да дишаш. Ако тръгнеш да се разхождаш по тротоара, просто се буташ в хората. Карнобат е  точното място за мен. Градчето е много хубаво, чисто, спокойно и уредено. Този парк, който го има тук, в София нямаше да съществува.

– От къде черпите вдъхновение да рисувате?

– Черпя вдъхновение от природата и котките. Сега имам и повече време за рисуване. Има дни рисувам по цял ден, предпочитам с моливи и пастели. Сега ползвам  нова техника с пан пастели.

– Как решихте да участвате в изложба в Карнобат?

– Съвсем случайно се запознах със Силвия, в края на пролетта. Оставих няколко картини в читалището. Тя каза, че ще ме включи в някоя изложба. Комшийчето от Хаджиите каза на класната си за участието ми. Беше много вълнуващо да видя дечицата на първата си изложба. Дойдоха и комшии от Хаджиите, една приятелка дори си смени смяната, за да дойде. Искам да участвам в още изложби, дори мисля за самостоятелна, сега имам времето да рисувам. Аз не разполагах с моето време, то беше за хората. Надявам се това да е началото на творческата ми дейност в Карнобат.

– Бихте ли насърчили младите да остават в по-малките населени места?

– Абсолютно. В началото, като дойдох в селото и всички, като разбраха, че съм от София, викат – ние всички искаме там, как се набутахте тук… Те не знаят, какво богатство е това – да живееш на чист въздух, спокойствие и тишина. Не го оценяват, за тях е даденост. Трябва да поживеят някъде известно време, за да оценят  мястото, откъдето са тръгнали.

– Какво искате да изразите чрез картините си?

– Любовта ми към природата най-вече, цветовете, движението в природата. А за любовта ми към котките, е излишно да го коментирам. То е ясно, след като имам толкова много.

– Има ли картина, с която не можете да се разделите?

– Има някои картини, които не ми се продават и в крайна сметка ги подарявам. На всичките си приятели съм подарила по нещо от мен. Имах няколко портрета на моите котки, които не ги продавах, особено една – всички нея я искаха и аз си я пазих за мен. Когато Ветеринарна клиника „Син кръст“ ми направи този жест  – с линейка да ми докарат котките, събрах всичките портрети и им ги подарих, защото това са техни пациенти. Клиниката там е по-различна. Тя е изключително модерна – има рентген, скенер, има отделен лекар за всичко. Там дори си има помещение за котките. Много скъпите за мен картини им ги подарих като благодарност. Докоснете се до творчеството на Боряна Величкова и посетете фейсбук страницата й – Bubolin’s colors.