Култура

Диляна Веселинова: „Обичам поезията с цялото си същество, не мога да живея без нея и без да пиша“

Казвам се Диляна и съм кръстена така по името на баба ми Димитринка. Аз бях единственото момиче, което тя е гледала, така че винаги много ми се радваше и търсеше да ми създаде всякакви радости. Прекарах при баба и дядо в Карнобат четири години от детството си, от предучилищния клас до трети клас включително, след което през 1987-ма година се преместих заедно с родителите си в Шумен. Тогава получавахме оценки чак в четвърти клас, така че тази промяна беше доста осезателна и незабравима за мене.

Диляна Веселинова завършва средно образование в Гимназията за чужди езици „Н. Й. Вапцаров“ в гр. Шумен. Получава две дипломи от Университетa „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен по специалностите американистика и европейска етнология, втора специалност интеркултурна комуникация.
Занимава се с текстообработка и литература цял живот, а поезия пише от деветгодишна. Автор на поетичните книги „Растежни болки“ (2019) и „Минало“ (2020).

Като бях малка, баба ми ме научи на много неща. Повечето от тях помня и до днес, помня дори моментите и думите, с които ме учеше – да шия на шевна машина, да плета на една и две куки, да точа кори за баница, да боядисвам яйца, да пека сладкиш, да пера и простирам правилно и куп други неща, на които едно момиченце се учи. Нейното търпение и привързаност ме накараха да заобичам ръчната работа, да се старая в нея и да имам очи за хубавото. От тогава нататък всичко, което правя с ръцете си е с желанието да създам нещо хубаво и полезно. Във времето тези прости на пръв поглед дейности ми донесоха не само лична радост. Доказаха, че са необходими и в условията на глобалната дигитализация. Независимо от бързината и наличието на интернет връзката, независимо от забраните за пътуване или дори болестите, умението да изпечеш нещо, да ушиеш калъфка за възглавница или да си изплетеш шапка, правят човека самостоятелен, уверен в себе си и като цяло спокоен.
Животът ми в Карнобат беше свързан също така и с любовта към животните, която пък дойде от страна на дядо ми Божко. Той гледаше няколко овце, по стар семеен обичай, докато след промяната излезе закон, който не позволяваше вече това. В двора и във все още съществуващия плевник се навъртаха понякога и котки, една от които той донесе вкъщи още като малко коте и тя стана мой верен приятел в игрите и в часовете на умисъл. На нея съм посветила стихотворението „Котката Анджела“, защото това коте беше първият ми домашен любимец.
А също тук публикуваното „Градска песен“ беше вдъхновено от дългосвирещите плочи на баба ми, които ме запознаха със старите градски песни. Не си спомням кое беше първото ми стихотворение. Мога само да кажа кога започнах да пиша и, че домашните животни в двора на баба и дядо отвориха душата ми за неизказания живот около нас, за почувстваната, но неизразена природа вътре в нас. Ако бях индианка, сигурно щях да обясня това с прароднини, които говорят с мене чрез животните. Долу-горе на осем или девет години започнах да пиша стихове. Те са изгубени, разбира се, защото никой не е мислил, че един ден ще стана поетеса.
Пишех също и хубави малки разказчета или поне получавах хубави отзиви от учителите, но го правех заради домашните работи и все още не чувствам разказа като мой органичен жанр.
Обичам поезията с цялото си същество, не мога да живея без нея и без да пиша, макар и това прозрение да дойде при мене едва когато станах на 40 години. Оттогава започнах да публикувам, така че творческата ми биография е засега къса. Имам две издадени стихосбирки – „Растежни болки“ (2019) и „Минало“ (2020), и двете в Шумен.
Публикувала съм в Литературен свят онлайн, както и многократно в алманасите на издателска група Буквите: Алманах Романтика (2021 и 2022), Алманах Детски истории 2021 и Алманах Поезия 2021. Изключително много се радвам и на възможността да публикувам в „Карнобатски глас“, за което благодаря на екипа на вестника. Спомените ми от детството са много мили и пъстри, завинаги запазени в душата ми.

Котката Анджела

Нощта е свита на кълбо 
в очите ти зелено-черни;
зениците от жадеит 
окръглени проблясват хладно.

Не мога да се отчуждя 
от погледа на хищник хитър.
Ти черна си като нощта
и в теб стаен е похитител.

Във тебе дебне дързостта; 
секундата решава всичко:
Когато ти подам ръка, 
милувка или рана следва.

И пак магията е в ход – 
фиксираш ме с очи прозирни.
Не знам, дали ще уловя 
опашката на тази мисъл.

В душата ми се настани, 
поканена от моя поглед.
Умът ми е кълбо конци 
и иска да те омотае.


По пътя
Видях те по пътя веднъж, но тогава
не беше ти моя съдба.
Не можех да спра, ти не беше награда,
а просто една своенравна душа.

Сега те долавям – далече си още – 
не зная, дали да не тръгна към теб.
Под път и над път кръстопътища. Страшно
ми става. Къде ли сега е „напред“?

Макар че готови сме вече за други, 
дали сме готови все пак за едни
от нашата кръв и от нашата съвест?
Ти брат ли си, мой ли си? Близък ми бъди!

Богородица

Божията власт над мене
е като вълшебна птица:
майчице, аз съм сред тебе,
под крилете ти съм скрита.

Иска ми се да ти върна
мъничко от любовта ти
(аз съм малка и невръстна,
и несигурна във себе си).

Аз съм семе, аз съм залък
във търбуха на съдбата
и попадна ли на камък,
ще потрябва ми властта ти.

Този странен оптимизъм
без дълбокомислен смисъл
от реката на живота
само малка е частица.

Свободата е във тебе
и от тебе е стрелата,
дето лесно ме пронизва
точно във сърцевината.


Градска песен

(На гости на бяло сладко)
Че любовта е бяло сладко, вече знаеш:
след няколко лъжици ти е лошо.
Вода студена трябва да се пие,
за да спаси от лакомство порочно.

Каренцето на моята душа
съдба би предпочело по-красива,
а не в неделя следобяд, от нечия уста
петно сладникаво да придобива.

То би си пожелало, да речем,
върху голямото бюро да си почива
и да узнава всеки драснат ред,
който една унесена ръка би му открила.

Но още е неделя следобяд;
жените своите желания облизват.
А ти? За белите ти сладки бузи – пак –
при теб госпожица Любов на гости идва.
Виж още

Още новини

Вашият коментар