Писателят Тони Теллалов в размисли за „Междинните гари по пътя към смирението“

За живота и поезията говори писателят Тони Теллалов в интервю на проф. д.н. Венелин Терзиев, публикувано в сайта „Културни новини“. Авторът на редица поетични книги, литературни сборници и алманаси, който живеев Карнобат, споделя какъв е пътят към смирението и какви послания иска да предаде на читателите със своето творчество…
Интервюто е по повод открития урок „Среща с думите“ на проф. Венелин Терзиев с учениците от СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – гр. Брегово, който ще се проведе на 19 април в Клисурския манастир „Св. св. Кирил и Методий“. Програмата включва специалното участие на писателя Тони Теллалов и архимандрит Антим – протосингел на Видинската света митрополия и игумен на Клисурския манастир. Тони Теллалов е автор на приказните истории за „Дугулите и вълшебното листо“, с които спечели сърцата на жадните за приключения деца. Писателят е носител на наградата „Бисерче вълшебно“ (2022) – единствената награда в България, която се определя от гласовете на детската аудитория.

• Къде в човешката същност се докосват поезията и животът?
• Мога само да предполагам. На пръв поглед, като че ли допирните им точки се намират извън кръга на ежедневно-битовото, но познавам хора, които откриват поезия точно там. И тъй като всички хора сме различни, смятам това за нормално. Освен това, всеки от нас е персонално различен в различно време. Подобно на онази философска метафора за водата, която тече в реката и никога не е една и съща, нашите сетива, настроения и нагласи се променят постоянно. Това ни прави различни хора дори в рамките на няколко часа и прави възможно различното възприемане на иначе уж непроменливото ни обкръжение. Така че вероятният отговор на въпроса е – животът и поезията биха могли да се докоснат навсякъде.
• Според Крейг Джонсън „Писането е самотно занимание и мисля, че трябва да сте частично в мир със себе си, но другата част обикновено създава нещата, които си струва да прочетете“. Писането и изобщо – творчеството – това не са ли непрестанни интимни срещи със себе си?
• Не смятам за задължително да сме в мир със себе си. Ако има нещо задължително в писането, това е откровеността, а тя започва точно от вътрешния диалог. В тези разговори трябва да си честен до голота. Между другото, често в тях участват две, три и повече личности. Един от тях е гневен, друг смирен, трети – непукист… Така че писането е и шизофренно занимание. Освен това, то е вид вентилиране на напрежението, следователно може да се каже, че е и форма на самолечение. Много са възможните гледни точки.
• Поезията не е ли еманация на човешката чувствителност?
• Разбира се! Както и всяка друга човешка дейност. Целият свят е продукт на нашите възприятия.
• Къде „скатавате“ мислите, които после виждат бял свят и търсят своите читатели?
• Нямам представа. Много ми е трудно да „скатавам“ мисли. Това винаги ми е създавало проблеми. С някои успявам, все пак. Те се развиват в мен. Израждат се. Рано или късно изплуват изненадващо от някъде, придобили нови форми.
• Какво е Вашето писане – социален отклик или нещо друго?
• Винаги е социален отклик. Дори когато става въпрос просто за възторг от природата. Първо, защото този възторг в голяма степен е породен от контраста със социалното, и второ, защото считам за погрешно егоцентричното човешко схващане, че ние сме нещо извън природата. Крайно време е да осъзнаем, че сме малка част от нея. Огромна част от човешките занимания, които самодоволно наричаме прогрес, всъщност са форма на социални контакти с други форми на живот. Абсолютно наложително е да изпълним понятието „социален“ с по-обширно съдържание.
• Детските книги не са ли връщане към детството или отново съпреживяване в по-зрели години?
• Трудно ми е да преценя. Вероятно са валидни и двете хипотези. Аз го възприемам като забавление. Това ми носи писането за деца. Пречистващо забавление.
• Срещите с малките читатели са може би най-искрени – откриват ли Ви нови светове и днес?
• О, да! Децата често задават въпроси, които ме оставят безмълвен. Уж текстът е мой, а внезапно те откриват там неподозирано от мен съдържание. И стоя, и се чудя, щом не съм аз, кой го е поставил там. И разбира се, нямам търпение да го разгледам.
• Битовото Ви поприще е твърде различно от писателското – как се движат по житейския път заедно?
• Принудително. Моя много стара мечта е да работя нещо свързано, по някакъв начин, с писането. За съжаление – неосъществена. Паралелно с мечтите, човек трябва да оцелява и да издържа семейството си. Не можеш да кажеш на детето си, че няма да му купиш обувки, защото си неоценен поет. Така че работиш каквото ти поднесе животът. Просто е!
• Вашите научноизследователски интереси са свързани с тежки социално-педагогически явления в обществото ни. В тях има ли нужда от добри думи?
• Разбира се! Девиантното поведение е симптом. То е проява на фрустрации, депресии, преживени травми в миналото и форсмажорни обстоятелства. Всичко това е обвързано с нечии негативни поведения. Така че нуждата от емпатия и добри думи е огромна. Както и от „добро“ слушане.
• Докторската Ви степен е свързана с изследване на „Пробацията“ като явление – какво пропуснахме и какво търсим с този пробационен процес и дава ли резултати днес той?
• Институтът на пробацията беше въведен като алтернатива на наказанието лишаване от свобода при леките правонарушения, за да се облекчи пенитенциарната система, както и да се избегне десоциализацията на осъдените. Когато през 2005 г. започна неговото прилагане в България, ползите от въвеждането му се усетиха почти веднага. Негативите започнаха да се проявяват на малко по-късен етап и произлизаха най-вече от нас самите. От недовършени и недомислени неща. Отново приложихме една добра и работеща в други страни практика, но не изцяло и без да я адаптираме за нашите балкански чалъми.
  Напуснах системата през 2018 г. и нямам наблюдения какво се случва там в момента.
• Обществата боледуват и това е видно за всички – накъде са се запътили те и какво ще се промени?
• Надявам се, че към катарзис, защото другият вариант е по-лош – към самоунищожение. Засега е ясно, че светът отново ще бъде двуполюсен. Нямам представа за колко време. Смятам, че алчността и възпаленото его са в основата на всички проблеми на човечеството. Ако ще се променя нещо, то трябва да води към смирение.
• През 2022 г. получихте Национална награда „Бисерче вълшебно“. Тя не е ли едно ценно признание, че достигате до детските души и сърца?
• Аз така го възприемам и много ми се иска да не бъркам в тази си преценка. Тази награда ме зарадва много, точно защото се присъжда на база на гласуването на децата читатели.
• Какво искате да научат Вашите малки и големи читатели?
• Аз не се възприемам като мъдрец, пророк или месия, който трябва и има какво да каже на хората. Затова въпросът „Какво искате да научат от вас?“ винаги ме обърква. Сварва ме неподготвен. Искам хората да научат, не от мен, а просто да научат, все едно откъде, че падението започва с прости неща – да си изхвърлиш боклука в гората, да сриташ бездомно куче, да не си платиш асансьора, защото живееш на първия етаж и т.н.
• На коя междинна гара най-често спирате?
• Не знам. Вероятно не е добре да спирам често на една и съща гара, защото това би означавало някакво зацикляне. Обичам да се връщам в спомените си. Да преценявам и предъвквам отново нещата през призмата на допълнителния опит, натрупан след тях.
  В действителността – обичам малките селски гарички с техните лястовичи гнезда, няколко кучета изпращачи и един-единствен железничар. Има невероятна атмосфера там. Може би такива са моите междинни гари – места със собствена атмосфера.
  Източник: https://kulturni-novini.info