Слава Суанска-Михова: „Най-добре изразявам чувствата си върху листа и върху платното“

Слава Суанска – Михова изразява себе си чрез изкуството. Родената в с.Деветинци художничка от малка рисува портрети. Нейна страст са акварелът и графиката. Интуитивно излива емоциите си върху платното, а картините й докосват вътрешния свят. Има участие в редица изложби – в над 20 общи с Клуба на художниците в Карнобат, 3 самостоятелни и много други. Слава Суанска определя себе си като новатор в рисуването, чувствителна, човек на крайностите. Споделя, че след учителския си път изкупува греха към таланта си, като се е отдала изцяло на рисуването и търси нови хоризонти в областта на изкуството.

– Г-жо Суанска, от кога е любовта ви към рисуването?

– Не помня от кога, от съвсем малка. Винаги съм рисувала фигури на хора като възрастен човек, а не детски рисунки. Наследила съм таланта от майка ми. Тя затова не е завършила училище, в часовете е рисувала и не я е интересувал урокът. И тя като мен рисува портрети. Сигурно има и други хора в семейството, които имат този талант. И синът ми, и дъщеря ми рисуват. Синът ми е архитект, наследил е това от мъжа ми, който в Трявна е завършил Вътрешна архитектура. Дъщеря ми е по като мене, рисува абстрактно.

-Продължи ли влечението ви към изкуството в ученическите годините?

– В училище не спрях да рисувам. От 1 до 4 клас учих в най-хубавото училище на света, в с.Деветинци. Беше първенец, имаше басейн с рибки, лозе, за което се грижехме. Вътре светеше от чистота. И после вързаха конете в него, за което ни е много мъчно на всички, които сме учили в това училище. В абсолютна дисциплина там преподаваше един невероятен учител Васил Костов. След 4 клас се преместихме в с.Деветак. Спомням си, бях нарисувала един кон по въображение. Учителят каза, че е толкова хубав, че той такъв не може да нарисува. Помисли си, че съм го прекопирала и ми написа двойка. След това разбра и съжали. Страхотна подготовка имахме по селата. Базата беше много добре снабдена. Преподаватели на високо ниво. Въобще не мога да ги приравня с много градски учители. В 7 клас дойдох в Карнобат. Димо Пенев сформира факултативно рисуване, събирахме се поне два часа седмично. Ненчо Русев, тогава беше уредник на галерията, ни подготвяше през 1976г.-1977г. за кандидатстване в Академията. Спомням си как сме плащали на старците на булеварда по пет лева да ги рисуваме. Тогава това  бяха много пари, с  тях можеше да изкараш седмицата.

– Дълго време сте работили като учител, какво ви донесоха тези години?

– В с.Крумово градище започнах да преподавам през 1975 година. Като завърших, баща ми ме уреди да работя там за три месеца. После учих в Дупница, в учителския институт „Станкето“ две години. Работих една година като учител в с. Венец. След като закриха училището, започнах в с. Сигмен. Иван Христов /Магелана/ ме научи да правя плакати и всичко това с пари не можех да го купя. Един ден, докато рисувах, той ме гледал и казал: „Туй дребното, ще върши работа. То е 40 кг, обаче рисува, ама  рисува“. След Сигмен, работих две години в СУ „Христо Ботев“, в Карнобат. През 1981г. се омъжих и отидох в Граматиково, където бях десет години. През 1989г. започнаха съкращения. Предпочетох да се върна в Карнобат и от 1993г. до 2016г. преподавах в СУ „Христо Ботев“, където имам 25 години стаж. Работих и по времето на Хардалов. Имах страхотни колеги, на които можеше да се разчита дълги години. И шегата беше шега, какви банкети, какви веселби, какво нещо е ставало.  Като сложиха новия ламинат, като стерилизираха стаята, нещата се промениха. Докато ги нямаше промените, ми беше любимото училище. Художникът се впечатлява от дъбов паркет, от уютна обстановка и топли цветове в стаята. Стерилното мачка художника, също и технологиите. 

Учениците ми имаха страхотни постижения. От конкурс в Индия две години печелиха по два медала. Имахме награди от Ксанти. 17 грамоти дойдоха от Двореца на децата. От Битоля отличиха едно дете. Като разбрах, че е наградено, цяла нощ не спах от радост. На първата си самостоятелна изложба включих рисунки и грамоти на мои ученици. Живеех с тези успехи. За 10 години събрах куп с около 12 см грамоти. Оказа се, че ги загубили при ремонта на училището.

– Как разпознавате талантливите деца?

– Децата, които рисуват с кръгли форми, има вероятност 50-60 % да тръгнат към рисуването. А тези, при които формите са триъгълни или криви линии, е по-малко вероятно. Понякога детето си мисли, че рисунката му е много грозна, а аз изпадам във възхищение. То направило две черти и станало гениално. И точно такива са получавали награди.

– Какво е необходимо на художника, за да се чувства в свои води?

– Спокойствие. Аз си го воювам с битка. Ставам агресивна понякога, като искам да рисувам. Чакала съм пред книжарница в седем и половина сутринта. Ако не мога да си купя четка, има вероятност да се скарам с продавачката или с някой на опашката. Рисуването е като наркотик. Времето също влияе на художника. Тази година беше прекрасно през хладната пролет. В горещото има изпарения и не е много добре за техническата част. На мен сутрините са ми силни. Откакто имам спокойствие като пенсионер, няма на кого да давам отчет и мога да работя много повече. Сега си изкупвам греха към таланта. Господ ми го даде, пък аз тръгнах да даскалувам. Много по-слаби студентки от мен по рисуване станаха изключително добри учителки и аз се учих от тях. В рисуването съм новатор, измислям все нови неща, докато в педагогиката нищо ново не измислих.

– Какви послания носят картините ви?

– В последната ми самостоятелна изложба направих нещо, което да се хареса на хората. Във всяко едно платно вложих душа. В първата ми изложба беше каквото на мен ми допада. Хората не го възприеха, особено графиката. Казват, че е много хубава, ама кога ще я оцветя, а аз съм се разсипала да рисувам чертичка по чертичка и нямам право на грешка. В нашия град обичат Живопис. Небето трябва да е синьо, без един облак за илач. При избирането на темите се питах, това биха ли си го сложили в хола, на мен ще ми харесва ли.

– Кое е платното, нарисувано на един дъх?

–  Картината с червеното море. В нея има много послания. Усетих, че ми олеква още в момента, в който я нарисувах, отмих мъката и тъжното настроение. За 4 часа я излях. Това ми беше рекордът. А в първите пленери например, месец не ми стигаше. Картините ми бяха много слаби, аз не съм живописец, моето  отива към графика. Липсваше ми майсторство, но се научих покрай тези пленери.

– Пленерите сплотиха ли гилдията на художниците в Карнобат?

– Сдушихме се и сме близки, след основаването на Клуба на художниците. Благодарение на Румито от читалището, станахме наистина като семейство. Много си помагаме и работим заедно. На художниците искам да благодаря за топлината и за съветите, които ми дават. За житейските и професионални уроци на Ненчо и Роланд, понеже от малко дете съм покрай тях. Ами Силвия Шосева, това младото момиче. Без дума да каже ми подреди цялата изложба. Най-искрена благодарност към тази гилдия, която Карнобат трябва да оцени и към кмета Георги Димитров, който подкрепя изкуството чрез пленерите. Това не го има във всеки град.

– Що за хора са творците?

– Художниците сме странни хора. Имаме някакъв своеобразен магарешки инат, много сме чувствителни и раними. Специално аз съм човек на крайностите. Ако в един момент сме супер щедри, в другия цепим косъма на две. Не обичаме да ни мачкат. Творците трябва сами да воюват, иначе какви художници са. Трябва и себичност в определени моменти да проявяваш. Художникът не може да понася негативизъм. Ако си лош, картината ти и тя го показва. Искреността винаги личи, не можеш да лицемерничиш с изкуството. Ти си целунат от Бога. На тази целувка, ако не отвърнеш с взаимност, не се получават нещата.

– Картината, с която никога не бихте се разделили?

– Нестинарката ми, графичната, е най-хубава. Докато завършвах картината с туш и перце, дъщеря ми тогава беше малка, каза, че нестинарката е луда. Бях улучила. Тя нестинарката трябва да стане луда. 40 дни е била гладна, само на водичка и сух хлебец и ходи до параклиса. Очите й почват да горят като предсмъртно и стига до там, да може да предсказва. Аз съм хванала прехващането на нестинарката и като пропорции и движения, всичко в нея е хубаво и ми е любимата. С  нея за нищо на света не се разделям.

– Изкуството за вас е…

– Изразени чувства, не мога да кажа, че е точно живот. Без него мога да живея. Когато трябва да си изразя чувствата, ги изразявам най-добре върху листа и върху платното.