Култура

Светлана Бургазова:“Вярвам, че отново ще бъда на карнобатска сцена и ще работя с любимото ми читалище“

Нейните превъплъщения на сцената са десетки. Завършва „Актьорско майсторство“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“ през 1996г., в класа на доц. д-р Златко Павлов. От 1998г. е част от трупата на Общински Театър „Любомир Кабакчиев“. Тя е интересна, атрактивна и обичана от режисьори и публика. Играла е на една сцена с Татяна Лолова, Йоана Буковска – Давидова, Дони, Деян Донков… Тази година има двоен повод да празнува – 30 години от завършване на гимназията в Карнобат и 25г. от дипломирането си в първия випуск „Актьорско майсторство“ на ЮЗУ „Неофит Рилски“ в Благоевград. Тя е Светлана Бургазова.

“ Въй, туй ще стане  актриса“, предрича баба Станка, докато гледа как играе малкото Светле в сценка на  едно от многобройните улични представления, които изнасят с децата в махалата.После идва художествената самодейност, сценките в училище. Учителките често й казват: „Какво да те учим. Ти си готова за актриса“.  И така, всичко започва от уличния театър, от Карнобат. „За мен Карнобат е много важно място, дава ми емоции. Хората около мен са страшно мотивиращи. Радвам, че съм се родила в Карнобат,  гордея се с този факт. Даже много колеги ми казват Карнобатска“, споделя актрисата Светлана Бургазова. Категорична е, че когато правиш нещо с любов, няма как да не ти се върне със същото. 

-Светлана, помниш ли първото представление на карнобатска сцена?

-Да, беше“Стрес“- шоу-спектакъл. Тогава все още бяхме студенти. Бяхме създали частна трупа ТФ „Бис Бард“ и дойдохме да играем в Карнобат. Получи се много сладурско шоу, различно за времето си. Беше тип провокация, включваха се и зрителите. Бях много горда, че публиката откликваше на въпросите, отговаряха. Щастлива бях, защото знам колко емоционално тънка е нашата публика в Карнобат. Гордея се с това, че нашият град има отношение към театъра, към изкуството и винаги е с отворени сърца да възприема и да дава, когато съответно даваме от сцената. След това последваха и много други хубави представления, в които и аз съм участвала – „Щръклица“, „Сирена и Виктория“, „Боси в парка“, „Железният светилник“. Два пъти идвахме със „Змейова сватба“. Последно играхме, преди две години ,“Самодива“.

-Как се играе пред публиката в  родния град?

-Много по – трудно е да играя пред приятели, близки и познати хора. Някак си емоцията е по – различна, концентрацията и енергията. Няма да забравя, след една -„Щръклица“, един колега ми подари дъска от паркета от гримьорната, за да имам спомен от родната сцена. И аз си го пазя това паркетче от Карнобат, от читалището. Винаги ми е било трудно, притеснено.

-А каква беше реакцията на родителите ти, когато те гледаха за първи път?

-На първото представление успя да дойде само баща ми. В Плевен бях по това време, играхме „Пеперудите са свободни“. Същото представление играхме и с Татяна Лолова в Карнобат. Бяхме две години с нея, тя работеше с нас. Станахме много близки,  гостувала е у дома, в Карнобат, познава се с родителите ми, звъняхме си да се чуваме…Та на това първо представление дойде да ме гледа баща ми и каза: „Да, добре. Продължаваш“.  А това си е оценка, която той не дава напразно. А мама, тя е страхотна. Ще издам, че тя, преди да дойдем с представление в Карнобат, идва да го гледа предварително в Казанлък. И казва: „Да, идвайте в Карнобат“. Мама и татко ми дадоха свободата да бъда себе си! Благодаря им за всичко!

Татяна Лолова ми е голямата любов, голямата слабост.
Даде ми едни от най-големите уроци и безценни съвети.

-Как реагираха те на решението да се занимаваш с театър?

– Мама е човекът, който видя, че в Благоевград, където бяхме тръгнали да кандидатствам „Социално подпомагане и  рехабилитация“  има и „Театрална педагогика“. Записах го просто ей така. Отидох на изпитите, набързо нещо направих. Не знаех, че съм приета. Като отивах да се записвам в Рехабилитацията една служителка ме попита, защо не се записвам в Театрална педагогика. Обясни, че съм втора или трета в списъка. Не вярвах, защото имаше много кандидати със солидна подготовка, курсове по актьорско майсторство, кандидатствали в НАТФИЗ. И така аз започнах да уча „Театрална педагогика“. Идеята на тази специалност беше да преподаваме театър в училищата, да стане като предмет. Не се получиха нещата, минах през куклено майсторство, накрая завърших актьорско майсторство.

-Броила ли си ролите си?

-Не съм ги броила. Но пък те винаги са били интересни, коренно различни. Имам късмет, попадам на роли. Не съм актриса типаж. Когато бях на 30 години ме качиха на ролери за първи път, изкарах цяло представление на тях. Научих се да плета, свиря на акордеон, може да е малко, но все пак свиря. Много предизвикателства съм имала. Срещата с всеки режисьор ме е обогатявала по свой начин. Всяка роля е отнемала нещо или ми е давала, защото това е много труд. По същия начин стоят нещата и с кукленото майсторство. Малко по- късно започнах да работя по – сериозно и с кукли.

-Любимата ти роля…

-Ако започна да ги споменавам, сигурно ще изредя всичките. Няма как да кажа – тази ми е на сърце. Обичам и детските представления, куклените. Винаги играя с удоволствие.

-Защо избра Казанлък?

 -Всичко тръгна от частната трупа. Бяхме една година в Плевен. Един от колегите бе от Казанлък и предложи да изиграем представление в неговия град. По него време нямаше още театър там. Имаше трупа към читалище „Искра“. Ние  изиграхме представлението и председателят на читалището ни предложи да останем да играем към читалището. След една година се създаде театър „Любомир Кабакчиев“. Аз съм от основателите, от първите. Събра се страхотна трупа, идват много добри режисьори. Усетих, че тук се чувствам добре, че тук ми е мястото.

-Младежката театрална формация „Хоризонти“ . Тя как влезе в твоя живот?

-С Дани Милкова, ръководителката, се познаваме от доста години, приятели сме и тя ми подхвърли за възможността да работим заедно с децата. Аз бях резервирана, защото си казвам – аз не съм се научила, та да уча другите. В един момент обаче ми стана любопитно да видя децата, как се развиват. Плениха ме от първия поглед. Работят с такова желание, с усърдие, ентусиазъм, любов… Имат страшен хъс. Привличането ни бе взаимно. Благодаря им, че повярваха в мен, че се отпуснаха. Съжалявам, че представлението „Нероден Петко“ не можа да се играе пред публика, плаках, когато гледах записа. С гордост си казах: Това са нашите деца. Адмирации за Дани, която успява да ги мотивира, за Руми, че се поддържа младежкия театър в читалището. Де-цата ми написаха страхотно писмо, плаках, много искрено, като благодарност.

-Киното, имаш ли амбиция за него?

– Никога не съм заставала пред камера. Много ми е любопитно да се пробвам, за да видя какво е усещането. Досега два пъти ме викаха в „Откраднат живот“ и се разминах за роля. Даже си боядисах косата,  трябваше да бъде черна, а не червена. „С откраднат живот“ не се получи.

Другият случай бе, когато се снима в Казанлък филма „Дамасцена“, с Плачков. Всички колеги се снимаха. Но в момента, в който ме извикаха, аз бях на  турне. И пак се разминах с киното. Но пък съпругът ми се снима в една американска продукция, дори му дадоха и текст на английски.  Снима и в Казанлък…

-Каква си извън сцената?

-Весел човек съм. Обичам, като се прибера в Карнобат, да се срещна с приятелите си. Емоцията, атмосферата са други.

– Аз бях, аз съм, аз ще бъда“ се казва в „Серена и Виктория“. Как ще ги перифразираш?

-Аз бях оптимистка, аз съм оптимистка и ще бъда оптимистка. Вярвам винаги в доброто и обичта. Всичко, към което тръгваш трябва да го правиш с наивност и с откривателство. Не с отрицание и предубеждение.

И ще добавя, че чакам с нетърпение да отмине пандемията, за да може „Нероден Петко“ на младежката театрална формация в Карнобат да се роди и младите актьори да усетят какво е да си на сцена, да играеш пред пълен салон. Техните актьорски дръзновения, дори и да не се посветят на театъра, много ще им помогнат в бъдеще. Защото актьорството те учи да бъдеш честен, да усещащ тънката разлика между играта и действителността. Много ще се радвам, ако някой от тях избере трудния път на актьорската професия..

-Театърът е…

-Трепет, вълнение, себеотдаване и много любов и труд. И лишения, и търсения, и яд, и обвинение към себе си, че не си дал достатъчно. Театърът е светлина и  радост в живота. Даваме надежда и вяра на хората чрез нашето изкуство.

Виж още

Още новини

Вашият коментар