Ятаганите – загадъчни и красиви

У нас ятаганите се свързват основно с насилията над българите в Османската империя. Негативното отношение към този тип оръжие обаче е незаслужено, защото, въпреки че е характерен за османските воини, ятаганът е бил предпочитано оръжие и на българските борци против турските завоеватели – от хайдутите през 18 век до четниците от Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.

Погрешна е представата на повечето хора за ятагана. Той не е сабя със силно закривено назад острие, завършващо с разширение на върха. Острието на ятагана е по-особено от повечето останали хладни оръжия поради факта, че е извито напред, а не назад. Освен това, към върха то постепенно се стеснява, а не обратното. Ефесът (дръжката) също се отличава с особена конструкция. Той е изработен от два чирена, най-често от кост или моржови бивни, които завършват в долния накрайник с така наречени „уши“ и наподобяват бедрена кост.

Както повечето оръжейни форми и началото на ятагана може да се проследи чак до Античността. Първообразът му вероятно е една от най-древните саби – египетския копеш, който също имал странна извивка напред. Когато Александър Македонски и войските му влезли победоносно в Египет, те харесали формата на копеша и я усвоили, като на гръцки сабята станала известна като „копис“. По време на похода на македонците на изток, кописът е достигнал Централна Азия, където от него са произлезли няколко централно азиатски и индийски кинжали и саби, включително и кхукрито, ножа на непалските гурки. Тюрките усъвършенствали кописа в съвсем друга насока и от пехотинска сабя, удължавайки и стеснявайки острието, създали кавалерийска.

С тюркските завоевания ятаганите са били разпространени навсякъде, където тюрките са подчинявали територии. Срещат се от Балканите до Северна Индия като липсват на територията на Персия. Тези в Северна Индия най-често са с дръжки от индийски тип. Вероятно, обаче това са старинни остриета, на които е бил сменен ефеса в по-късен период според предпочитанията на по-късните могулски благородници. Освен в Индия ятаганът е бил използван и в Египет. На картини от западни пътешественици-художници от 19 век се виждат нубийски стражи (в онези времена всеки чернокож в Египет е бил окачествяван като нубиец), препасали ятаган в пояса. Вероятно там тези оръжия са станали популярни с идването на армията от балкански наемници, от която е започнала забележителната кариера на най-великия египетски владетел след Саладин: Мохаммад Али, чийто армии разбиват модерната войска на султан Махмуд II. В Анадола ятаганите са с по-слабо изразени уши и дръжките често са изработени от рог. По черноморското крайбрежие на Мала Азия и в близост до Кавказ се среща редкия т.н. черноморски ятаган, който е особен с това, че извивката напред е по-силна, че има канали по острието и че ефесът е странен.

На Балканите ятаганите се отличават по това, че ефесът им е изработен предимно от бяла кост, като за повечето е използвана кост от моржови бивни. Също така характерни за балканските ятагани са относително големите „уши“ накрая на ефеса. Изключение правят гръцките ятагани, при които ушите не са толкова големи или почти отсъстват и които имат по-изправени остриета.

Не се знае кой точно е първият ятаган, но един от най-старите е вероятно, този на султан Сюлейман Великолепни (1520-1566), който е може би и най-красивият: дръжката му е изработена от слонова кост и върху нея и рикасото на острието има богата златна украса, на която са изобразени феникс и дракон. Тази сабя се пази в музея Метрополитан в Ню Йорк. Въпреки това ятаганът не е предпочитаното оръжие на османските владетели, които са изобразени винаги с турска сабя килидж на манускриптите. Ятаганът не е бил и от любимите оръжия на спахиите и еничарите, поне първоначално най-вероятно той е бил хладно оръжие за по-бедните мюсюлмани, които не са могли да си позволят доспехи и килидж.

За разлика от повечето саби, ножницата на ятагана няма никакви приспособления за окачване на колан. Тъй като ятаганът е предназначен за носене в силяха или направо в пояса. Тя се изработва от две парчета дърво, които се покриват с кожа и се захващат заедно с помощта на метални гривни. Самите остриета са най-често изработени от обикновена стомана, а не от дамаска – за разлика от сабите от турски и персийски тип, което говори за първоначалната скромна позиция, която тези саби са заемали сред хладните оръжия. Понякога се срещат остриета от дамаска усукана стомана, но не и от висококачествена УУТЦ стомана. Дължината на острието е обикновено в рамките на 50 см при по-късите варианти до 1м при най-дългите.

С времето обаче ятаганите се утвърдили и дори по-богатите в Османската империя започват да ги носят. Със засилването на интереса на богаташите към това оръжие се увеличава и украсата по ятаганите. Между двата чирена на ефеса започват да се слагат ленти, изработени от сребро и понякога позлатени. Случва се и дръжката да е изработена от слонова кост или пък обкована в сребро. Върху лентата се инкрустират различни скъпоценни камъни, много често корали.

Ножниците също получават украса от сребро, най-вече в началото и края, т.е. в тези места, които са изложени при носенето в пояса. Понякога накрайниците на ножниците имат декоративен елемент на самия връх, стилизиран змей (или делфинче, в случаите когато са изработвани в морски градове). Самите остриета също са украсявани със сребърни или златни инкрустации и надписи. Най-често тези надписи съдържат годината, в която ятаганът е изработен и стихове от Корана. Много рядко, при по-късните ятагани се случва да има надпис с името на притежателя. Почти никога няма надписи с името на майстора-оръжейник.

Тъй като тюрките са номадски народ, най-вероятно първите ятагани са били кавалерийски саби предназначени за сечащ удар. Формата на острието подкрепя такава теза. Има хипотеза, че разширението в долната част на ефеса е за да може тя да приляга в дланта и да бъде нанасян прободен удар. Това твърдение е абсолютно неоправдано, тъй като остриетата на ятаганите не са заострени като за прободен удар, а отделно са и прекалено дълги и не биха били удобни. Със сигурност обаче по-късите и широки ятагани са се използвали и като пехотно оръжие.

Очевидно ятаганите са имали отлични качества, защото почти на всяка гравюра с хайдути или снимка на революционер се вижда поне по един. В много музеи в страната, включително и в нашия музей се пазят ятагани, с които нашите прадеди са воювали за освобождението на Отечеството. 

По темата работи: Жулиета Костадинова – Уредник отдел „История“