Димитър Великсин – поетът с карнобатски корени

Димитър Великов (Великсин) е малко познат възрожденски поет и книжовник. Той е един от първите стихотворци. Роден е през 1840 година в румънския град Браила в семейството на българи-емигранти от Карнобат. Родителите му- семейство Великови се преселват във Влашко (днешна Румъния) след края на Руско-турската война от 1828-1829 година.

Великсин учи в румънско, гръцко и българско училище. На 26 -годишна възраст става учител и взема дейно участие в Тайния революционен комитет, където е съратник на Георги С.Раковски, с когото са роднини. През 1861 г. заминава за Белград при Раковски, да му помага при списването на вестник „Дунавски лебед“. Великсин участва и в Първата българска легия. По-късно следва литература в Сорбоната в Париж. През 1868-1871г. специализира литература и право и заедно с това усъвършенства френския език. Сътрудничи на Раковски за списването на вестниците „Будущност“ и „Бранител“. Сътрудничи на вестник „Дунавска зора“ на Добри Войников и на други емигрантски издания. След завръщането си от Франция работи като висш държавен чиновник в Букурещ като през това време пише поезия, статии в периодичния печат. През 1868г. дарява 640 гроша за българската църква в гр.Браила. Участва в агитационната дейност на ТЦБК (Тайния централен български комитет) по преминаването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, за която Великсин написва бунтовен марш. Заради тази си дейност, той е арестуван в Браила и изпратен за разследване в Букурещ, а по-късно е освободен. Публикува във в. „Народност“ стихотворението „Лебедовата песен на един български изгнаник“ на френски език, посветено на Георги Раковски, по повод година и половина от неговата кончина. Д. Великсин е първият, който използва сонетната форма в лирическата поезия. В поезията си той влага патриотични, революционни, любовни и морализаторски мотиви. Негови стихотворения са: „Една отломка от человеческото сърце“, „Мисли върху женитбата“, „Твърдоглава си девице“, „Кой дявол ме накара“ и много други. Авторът участва активно и в румънския литературен живот. В края на 60-те год. на XIX век, Димитър Великсин се сприятелява с гениалния наш поет-революционер Христо Ботев, около издаването на вестник „Дума на българските емигранти“. Заедно участват в събранията на БКД (Българското книжовно дружество), по -късно БАН. Съхранява трайни приятелства с редица възрожденски дейци и писатели като: Иван Вазов, Кириак Цанков, Ив. Касабов и други. През 70-те год. на XIX век Великсин пише драматична пиеса, играна в Браила. За него Христо Ботев казва: „Великсин е поет по изкуство, аз съм поет по душа“.
След Освобождението Великсин идва в България и се заселва в столицата София. Назначен е за главен секретар на Министерството на вътрешните работи, но поради заболяване загубва службата си. След това работи като чиновник в българската дипломатическа агенция в Букурещ. Последното десетилетие на века прекарва в София, затворен и отчужден от света. Публикува редица стихотворения на български, румънски и френски език.

Сонет
За госпожица Матилда К.Попович
(При случая на народното театрално представление на 11 мая 1868г., дадено в полза на тукашното българско училище и на което тя благородно благоизволи да участва).
Девице, ако с думи могло би да ся каже
щ’о сеща един пътник, кой в тъмна нощ опасна
съзира ненадейно звезда една прекрасна,
що пътят му загрява и ръководи даже.

изпитал бих тогава, творец тих, но свободен,
да кажа какви чувства възбуди веч в сърце ми,
Матилдо, ти която внушена от големи и благородни чувства, с пресвят възторг народен,

на българската сцена ти първичка качена,
и щедро от светата природа надарена,
знай всем да докажеш, че й нашият народ

жени способни има, за всичко що е красно!
О, дано тъз звездичка достигне слънце ясно
и бъде плодоносен святият и повод!

Браила, 11 мая 1868г. Димитър Великсин

В румънската литература Великсин е известен като един от първите поети на Румъния. Малко преди смъртта си, той завещава сумата от 60 000 златни лева за построяване на три болнични заведения – в София, Тулча и Браила. Според изричното указание на поета тези пари да бъдат вложени в банка под лихва и когато сумата достигне три милиона лева, да се изтеглят и употребят за строежа на тези три болници. Няма яснота какво се е случило по-нататък с тези завещани пари.
Димитър Великсин умира през 1896 година в Париж, където е на лечение. През 1987г. „патриархът на българската литература“ Иван Вазов му посвещава живописната си беседа, озаглавена „Велик син“. Сто години след това, през 1999 година паметта за Великсин е възродена. В резултат на дълга и упорита работа по издирване и уточняване литературното наследство на поета, издателство БАН публикува „Сборник събрани съчинения“ на Димитър Великсин.
Поетът с карнобатски корени Великсин през живота си достойно отстоява българщината с преодоляване на трудностите на емигрантския живот, макар и недалеч от майка България.

По темата работи: Илия Илиев