Столетникът Жечо Златев: „Не знам каква е тайната да стигна таз възраст, работил съм деня и нощя“

Жечо Златев е най-възрастният жител в китното село Подвис, сгушено в южните разклонения на Източна Стара планина. Роден е на 10 октомври 1923г. Посрещна ни още на пътната врата, радостен, че ще има скъпи гости от медиите. В студения ноемврийски ден не ни оставя и минутки да стоим навън, подканя ни да влезем вкъщи, на топло, както си му казват на село – до накладената печка. С топли чехли на краката, които ни даде дъщеря му Радостина, насядаме като пиленца край дядо Жечо, за да ни научи на мъдрост и да сподели с нас своята история. И всички  ние – от в. „Карнобатски глас“ и колегите от телевизия СКАТ слушаме в захлас, очаквайки да разберем тайната на столетието.

С носталгия дядо Жечо се връща в миналото, където къта спомени за многолюдното  семейство, в което е израснал. Били са 11 деца, не помни да са се карали с братята и сестрите си. Останал е без майка, когато е бил  на шест години. Разказва за баща си – кадърен човек, гледал е много добитък, правил и разнасял саздърми и наденици из цяла България. А за втората си майка казва: „че била толкоз добра, че не може да бъде“.

Денят на дядо Жечо започва с чаша кафе. Сутрин става в 6:30ч., закусва и излиза на разходка. Като има работа в градината, помага на дъщеря си – чисти тревата, копае, храни кокошките. Оплаква ни се, че дъщерята Радостина не му позволява да работи и да се натоварва. Обяснява, че работата не му тежи.  „Ако знаеш как съм работил на млади години, деня и нощя. Няма работа да не съм вършил, особено в селското стопанство  – без мене и толкоз работа не са свършили“. Дядо Жечо не знае какво значи умора. 30 години е правил разтворите за пръскане на посевите и лозята. През целия си живот не е имал почивен ден. Като са работили в ТКЗС-то са се наджънвали и той е пожънвал 4,5 дка на ръка.

Сега най му тежи, че в селото няма връстници, с които да говори. Има само четирима мъже 35-ти набор. Често ходи да види брат си, който живее в селото. Като излезе на центъра младите го спират и го разпитват за рода си. А навремето в Подвис е имало 2000 жители, 650 къщи. Дядо Жечо за нищо не би заменил живота на село и никога не е искал да живее в града. „Щастлив съм. Подвис беше хубаво село. То беше второ в България през 1975-76 година, където няма улици без асфалт, няма къде да си накаляш обувките“.

Още помни строгия си учител, който дошъл в селото, година след раждането на царя. „Преди 44-та година одихме на училище. Като се роди Симеончо, дадаха ни да минем, ако съм имал 4, писаха ми 5, сал да преминем всичките. На другата година дойде един учител, който беше такъв лошав, че викаше – „Миналата година роди царицата, ама тази година ще роди габъра, ще бия, който не учи“.

Категоричен е, че по-лошо време от сега не е имало. „От сегашното по-лошо няма! Нямаше таквиз яжби. Особено през Тодор Живково време. Можеше да са малко парите, ама имахме. Идеш на магазина и всичко ти дават, а сега, какво е туй – 22 лв. кашкавал. Ще купувам и ще ям, откъде ша ги взема тез пари, с 260-300 лв. пенсия. Кое е убаво? Сега се сърдят за ниви, за пари, за къщи. А сега пенсионерите на работа, младите хора ходят по сокаците…“.

Дядо Жечо е прочут с хубавия си наложен пелин. Всяка година ходи да събира билки – мащерка, лайка, пелин, бял и жълт равнец. Пелинът прави като по равно слага билки, дюли, ябълки, пелин, грозде, добавя захар, претака го 3-4 пъти и е готов. Освен майстор на пелина, той е известен и с плетивата си. Една комшийка го научава като е малък. На млади години, зимно време, като няма толкова работа, плетял фланели, чорапи, терлици. Питаме дали не са му се подигравали, а той е категоричен: „Който се подиграва, да ходи бос“. 

С вълнение дядо Жечо ни разказа как са празнували Коледа и Великден в селото. „Навремето имаше много коледари и лазарки, ма сега няма нищо“. По Коледа в Подвис са се събирали 10 куди, от по 5-6 човека, всички с гайди и тъпани и цяла нощ са обикаляли селото.

„Сабахлен излизат на площада, хоро до обед играят. Така беше по Колада. Все накичени с калпаци, с потури, да ти е драго да ги гледаш“. Спомените го връщат към пролетните празници. За лазарките ни разказва, че колкото пари съберат от лазаруването –  ги харчат за ядене и пиене, вземат един ерген да им става кръстник. „На Великден всички се събират в кръстника и ядат и пият, с парите дето са събрали“. И него веднъж го помолили да  стане кръстник, но той не искал,  защото братята му били на фронта. „Баща ми вика, то ако им е писано да умрат на фронта, ще умрат. И поканихме момичетата у нас, заколих едно шиле и им наготвях. Братята ми се върнаха от фронта“. 

Въпреки столетието си дядо Жечо не е загубил младежкия си дух и чувството си за хумор. Годините не му тежат и казва, че акълът  му  все едно е на двайсет годишен. Не се е оплаква от кръвно и лекарства не пие. „Не ги чувствам годините. Всичко помня и всичко мога да направя. Значи, не ми е загубен акълът“. Разказва, че по-рано ходил на един гледач. Той му казал – „98 години ти давам да ги преживееш, от сто насетне не ти гарантирам“.

Младите съветва винаги да поздравяват по възрастните, но не е сигурен дали някой ще го послуша. „Ми да им кажа, ма не чуват те. Казваш на някои, вече не са малки 20-30 -годишни, като минеш край един стар човек – дай му селям. А то вика – ти ли ще ми казваш…“.

Дядо Жечо не знае каква е тайната за дълголетието. И ние не я научихме, но разбрахме, че работата не пречи на столетието, та даже май и му помага. „Не знам почивен ден. Работил съм деня и нощя“, заключава мъдро нашият домакин.

А ние си тръгваме от Подвис, заредени с положителна енергия, откраднали си частица от мъдростта на дядо Жечо, за който правдата, честността и любовта на ближните са най-важните неща в живота. Обещаваме си, догодина, на 100-я му  рожден ден, отново да му гостуваме.

Бъди жив и здрав, дядо Жечо.