В 235 страници Йовчо Георгиев възхвалява труда на добриновци

Книгата „Пепел от миналото или как исках да променя света“ на Йовчо Георгиев описва най-хубавото място на земята – село Добриново, и възхвалява труда на неговите жители. Това е една реална житейска история, написана от човек, чийто живот е пример за много хора. Книгата излезе от печат преди месец. Авторът работи близо година върху написването й. 235-те страници разказват за един живот, преминал в три строя. Всичко започва от родното Добриново, разказва за новото начало в гр. Карнобат и завършва с равносметката за селото днес. Поместено е и родословното дърво на Манолския род.
Йовчо Георгиев събира спомените си с една цел – да уважи и възхвали труда на добриновци, да се преклони пред делото на родителите си, да сподели за обичта и уважението към род и родина. Чувства като свой дълг да напише за мястото, където се е родил. За неговата история, традиции, обичаи и бит. Описва го като най-хубавото място на земята.

Споделя историческа фактология и документалистика, свързани със селото. Разказва за традиционните сборове по Димитровден, кушиите с коне, за Атанасовден и др. Преминава през селския труд на неуморните добриновци, изкарващи прехраната си с пот на челото. Споделя за първите трепети и влюбването в съпругата му. За него тя е голяма подкрепа и пристан за душата му. С чувствени думи описва топлината на семейството, обичта към децата и внуците, любовта към родината… За майка си Мария говори с умиление, нарича я истинска светица с неземна красота. От родителите си е наследил любовта към народните песни, научен е на изключителен морал и старание и да помага на всеки човек. Да уважава възрастните, защото едно общество е силно, колкото е силна обичта му към родителите.
Редактор на книгата е дъщеря му Снежана Йорданова. С топлина тя разказва за своя баща. Историята на Йовчо Георгиев е дълга и интересна.

Авторът е роден през 1932г. в с.Добриново, в много бедно селско семейство от осем деца, като той е най-малкият. От раждането си се е борил за място под слънцето. Още като дете, вследствие заболяване, частично загубва зрението си. Въпреки голямата мизерия, глад и болести, неговата вродена интелигентност и упоритостта му го водят по пътя на учението и образованието – завършва гимназия, а след това агрономство в Пловдив. „Знам, че лесен път в живота няма. Роден на нивата- тъй тръгва животът ми – лошотиите ме следват по петите – едноок от бебе, с детска травма на гръбнака. Как да спра по средата, мен ме чака далечен житейски път…! Можех да спра, но това означаваше и края – край на мечти, стремежи, бъдеще!“, пише в книгата си Йовчо Георгиев. Дълги години той работи като агроном в родното си село. По това време, по своя инициатива, организира залесяването на една доста голяма, гола, селска могила, която и до ден днешен се е съхранила в паметта на хората под името „Йовчовия баир“.
През целия си съзнателен живот авторът е активен, деен, работещ и четящ. Животът му е един тих трудов подвиг. Работи още от дете, ако не е на училище, помага на нивата или пасе добитъка.

Следват три години тежък физически труд като трудовак в строителни войски, където отива доброволно, като не се възползва от правото си да не отбива военна служба, тъй като има загинал брат на фронта. Започва работа веднага след казармата в местното ТКЗС и завършва висшето си образование задочно. А след това идват дълги години на всеотдаен и упорит труд като агроном. Йовчо Георгиев е винаги готов да се притече на помощ. Добриновци се отнасят с признателност и уважение към него. Той се опитва да помогне на всеки, с каквото може и единствената полза от това за него е благодарността и уважението на хората. Воден от своето човеколюбие, влага ум, сърце и сили, за да им помага. И сега той продължава да съчувства на онеправданите и да се грижи за незрящите като председател на териториалната организация на Съюза на слепите в Карнобат.
Авторът винаги се е стремял да промени света. Да го направи по-добро място за живеене, като дава личен пример не само с думи, но и с дела.

-Какъв е поводът за написването на „Пепел от миналото или как исках да променя света“?

– Исках да уважа труда на хората, на моите добриновци. Знаеш ли как работиха…? Вие не знаете какво е земеделският труд. Това е една страшна наука. Има хора, които казват за земеделието, че е най-простият занаят и че всеки разбира от него, а то е такова изкуство. Ако днес пропуснеш времето, утре вече ни добив, ни резултат ще имаш.  Исках да разберат хората, че това време е било революция за нашето земеделие, че ние сме стигнали от страна, която е била на най-ниския праг на земеделието до световно ниво.

– Защо „Пепел от миналото“?

– Защото всичко в този живот се забравя. Някой оставя дълбока бразда в живота си, която като че ли все също е прорязана в камък. Това са хора, които са дали нещо, ама вечно. Има някои просто са дошли на тоя свят, облагородили са го и са изчезнали, а има и такива – като пепел се е разнесъл прахът им. Те са дошли просто само да възстановят една човешка истина, че сме били на тоя свят, живели сме, създали сме семейство, живели сме весел, достоен живот и отведнъж всичко се е разпиляло. Всичко се прави докато си млад, дохожда време, когато нищо не можеш да направиш. Даже като се събудиш казваш – ей и тая сутрин пак съм жив.

-Добриново се обезлюдява. Има ли някаква надежда за селото?

– Селото има много тъжна съдба. Много бързо се случиха нещата – за 30 години се обезлюди, а имаше по 800-1000 човека… Колко работливи и благородни хора имаше. Имахме по 8 паралелки в 4 клас, с по 28-30 деца. Хората си изучиха децата, имаше агрономи, зоотехници, лекари, инженери, военни учители и др.  Селските деца са ангажирани. Те участваха в кърския труд. Учителите имаха информация за всяко едно от тях и им извиняваха отсъствията, защото работиха – някои пускаха царевица, други изкарваха воловете или ще изкарват на паша овцете, кравите. Даже в часовете по физкултура сме носили тухли. Детски ръчички, ама те пипат… Всяко днеска може по 50- 100 тухлички да прехвърли. Другите пък изкопават основите, изхвърлят пръст и т.н. В тая гимназия е така…Това не е детски труд, ние така си бяхме научени. Как ще кажа аз на даскала да иска разрешение от майка ми и баща ми… За десет години изградихме напълно ново село с двуетажни къщи. От 1955-1962г. – близо 250 къщи. След 1955г. от сламените постройки и помен не остана. Сега не ми се говори за падналите училище, църква и магазини. За тъмните прозорци на цели махали, за падналите покриви и сгради. Няма свинеферма, няма овцеферма, абе с една дума – нищо няма. Сега, застанал сред село, сред безлюдното и загиващо село, аз съм отправил взор на север – там, където зеленеят и тъмнеят склоновете на Йовчовия баир и се повтарям безмълвно: „Хора, аз не напразно съм живял в този труден живот!“.