Регионът

Слав и Жела Калеви от село Кликач празнуват 70 години брачен живот

След седем десетилетия съвместен живот, на 29 януари двама жители на село Кликач ще отпразнуват своята Благодатна сватба. Те са от малцината щастливци, които с Божията благодат/ може би затова така се нарича тази годишнина/, след житейски изпитания, неволи и трудности имат уникалната възможност, след толкова много години да се погледнат с топлота в очите, да преплетат треперещи длани, да се прегърнат и да си спомнят – и хубавото и лошото. Срещаме се с баба Жела и дядо Слав благодарение на кмета на село Кликач Хюсеин Селим, който ни разказа за тях. Съдейства ни и за срещата, за което съм му благодарна от сърце. Възможността да се докоснеш до такива хора, пазещи ценностите на българското семейство, се пада на малцина. На пътната врата ни посреща дъщеря им, една изключително приятна и лъчезарна дама, учителка по математика и информатика. Задно със съпруга си, който е кореняк варненец са се прибрали преди време на село, за да са край родителите си. А те – баба Жела и дядо Слав ни посрещат с радост и приятелска усмивка. Като ги гледам, не мога да се начудя – истина ли е, след толкова много години, да струи такава любов и уважение. Личи си, от онова поколение са, за което семейството е на пиедестал.

Тя е на 87 години, а той на 95 и е най-възрастният жител на селото.В онези времена снимането не е било толкова на мода, та затова и нямат фотография от сватбения си ден. Грижовно обаче пазят свидетелствата си за венчание, издадени от Епархия Сливенска:“В двадесет и деветий ден от месец януарий на хилядо деветстотин петдесето лето биде венчан Слав Тодоров Калев , из с.Кликач, Карнобатско, на възраст 24 години, на първо венчило, с Жела Ганева Иванова, из с.Кликач, на възраст 17 години, на първо венчило, при свещенодействието на долуподписания свещеник Протоиерей Панайот Георгиев, служещ в църквата Св.Йоан Богослов“. Въз основа на тях съюзът им е вписан в кметските регистри.
Двамата обаче, като ден днешен си спомнят сватбата. Не са и предполагали, че ще имат шанса, цели 70 години заедно да крачат през живота.

Със сина и дъщерята


„Ние сме тука комшии, улицата ни дели“, така започва разказът за началото. 1949 година, към края си дават дума, пък сватбата е на 29 януари 1950г. в Кликач. „Ааа, голяма сватба беше, ама мина ,замина. А какво събирахме -нищо. Канчета, чашки, таблички, метли. Музиката беше 12000 лв., голяма музика беше. Народ. Слав се ожени, Жела се ожени, хора от селото“, си спомня баба Жела. А дядо Слав допълва:“Гат са уволних я харесах, 49-та година и се ожених“. И се смее като ми обяснява: „Тя беше по -бедна, ние малко по – бивахме. Казвам самата истина, баща й беше чобанин. Аз като се уволних баща ми викаше: Ши вземем комшийката. Аз кай съм решил, тя ши дъй. И айде“. А баба Жела добавя: „Нашите казваха: Ши идиш там, че има ниви, да работиш, пък ние бяхме по – бедни. Абе хубаво -лошо, берекет версин“.
Както се казва: Той добро момче, тя добро момиче и ги женят. Но веднага ми идва наум за любовта, тази, която все я търсим, да я срещнем. И ги питам за нея, а те ми отговарят:“Те, младите, сега много говорят за любов, за месец, две години и край, няма нищо. Любовта свършва“ . А тяхната, появилата се след брака, се е запазила вече 70 години. Като на повечето хора животът им минава в работа, в грижи по дома. Трудовият стаж на баба Жела започва в ТКЗС-то, където работи първо като звеноводка. След това, 1961 година отварят консервна фабрика, там 13 години е началник склад. Като затварят фабриката, е домакин в склад за коли и резервни части 5-6 години. След това започва в кухнята на училището. „След училището мъжът ми беше домакин и председателят ме предложи, аз да стана на негово място и там се пенсионирах“, допълва тя.
„Първите осем години, бех в животновъдството-чобанин, при кравите. После отидох на бригадирски курсове за бригадир в Сунгурларе. 40 деня карах курсове и станах бригадир на полевъдна бригада. Пет години бех бригадир, после станах домакин. И домакин се пенсионирах. Работих, ама останах с 200 лева пенсия. 40 години имах стаж, пък няма нищо. Работих на много отговорна работа. Отговарях за храни, торове. Голяма работа беше. Ама мина и замина всичко“, споделя дядо Слав.
За разлика от мнозина, които в онези време избират да отидат в града те остават на село. Сега, като ги питам какво ги е задържало, ми казват: „Е, ама ние как ши идим в града, ко ши работим. Де да знам, що. Акълите ни били толкоз, да останем в село“, пак шеговито добавя баба Жела.
На село отглеждат две деца – дъщеря и син, имат две внучки и един правнук. „Момчето много рано си отиди, на 56 години, казва дядо Слав. А едната внучка е в Германия с мъжа си и детенцето. На сина дъщерята е в Бургас. Споделят, че трудно преживяват загубата на сина си, но както казва баба Жела:“ Животът такъв е.Само живот напред и толкоз“.

Питам ги за най-хубавите им години. Замислят се и пак с усмивка отговарят: „Де да знам, все работа. Като се върнеш от работа, в градината и толкоз. Фабриките даваха престилки. Облечем престилки, ключовете в джобовете и сутрин хайде – филията хляба, намажиш малко мас. Като оженихме децата, сигур тогаз е било по – хубаво. Дъщерята учи, синът и той. Тя в София завърши Математика и информатика, той в Грудово кара курсове. И, а да се изучат, и сватби правихме“. Успяват да изучат децата със заплатите, гледат овце, продават агнета и крави са въдили, патки, мисирки. В големия двор са отглеждали домати, краставици, по пазарите са ходили, за да изкарат допълнителни средства. „Какво искахме ли? Нищо. Децата да се оправят, ние все за тях работихме. На нас, кат сме здрави, винаги ни е било хубаво. И децата кат са здрави“.
Казват, че в онези години се е живеело весело, по – спокойно. Организират се в селото много вечеринки, танцуват, пеят. „Ние едно време не търсихме много дрехи да имаме, един костюм -я за сватба, я за празник. Сега дрехи има, ама де да ида да ги нося. Какви банкети сме правили, какви кюфтета съм пекла, казват, че като моята пилешка каша – няма такава“, мъдро заключава баба Жела. Добавя, че тя повече е ходила на почивки – пет, шест пъти. Той -само два пъти е ходил. Веднъж са били заедно на курорт.

На млади години, на разходка


Сладко се нижи разказът от устите им. Човек не усеща да са недоволни от живота си. Не са се радвали на богатства, екскурзии и големи имоти, но са били щастливи. „Значи, 70 години, нето съм ударена, нето лоша дума съм чула. Не че да не сме се карали, ама за няма нищо. Не сме се карали, че няма пари, за работа – ти туй що праиш, ти що така. Младите да са слушат, да са уважават и това е. Да не тя да си вземе парите, той да си харчи отделно. Аз не знам той да има пари в него си“, казва баба Жела. А дядо Слав добавя: Аз пари в мен не вземам“.
Доволни са, че около тях са децата. Казват, че сами не могат да се справят, с тези пенсии. Само парите за лекарства няма да стигнат. И добавят:“Да са живи и здрави дъщерята и зе-тят“. Тежи им, че до града трябва да ходят да ги прегледа лекар, лекарства да си вземат, защото в селото няма фелдшер, няма аптека. Смятат, че пенсиите трябва да са поне 300 -440лв.
Баба Жела е кате-горична, че никой път не си е и помисляла да остави дядо Слав. А той добавя: „Ние винаги много сме се уважавали. Един без друг не можем“. Добавят, че не помнят в селото, в онези години, някой да се е развеждал.
Не са имали грандиозни мечти, но сега мечтаят да се стопли, баба Жела да излезе да копае в градинката, може да е с две бастуни, но като се подпре на мотиката забравя за болежките. А дядо Слав се грижи за кокошките. Любимо занимание му е и да чете вестници, като чака с нетърпение да прочете новините от „Карнобатски глас“, да научи какво става в района.
И така, вече 70 години баба Жела и дядо Слав живеят в сговор и мир. Пожелаваме им заедно да посрещнат 100-я юбилей на дядо Слав. По рядко да се обаждат болежките и винаги да се радват на любовта и вниманието на децата. Бъдете честити още дълги години семейство Калеви от село Кликач.

Тагове
Виж още

Още новини

Вашият коментар

Close