Life style

Теодора Вълкова: „Фотографията е любов към „улавяне“ на моментите през собствения поглед“

Фотографията е хоби за много хора, но малко са тези, които я изучават във висше учебно заведение. Теодора Вълкова е второкурсник в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“, гр. Пловдив. Учи фотография, но не винаги си е мечтала да се занимава с това. Искала е да следва графичен дизайн. Дълго време се подготвя за кандидатстудентските изпити по специалността, взема уроци по рисуване, но понякога нещата не стават така, както желаем. Тя споделя, че нито за миг не е съжалила, че по стечение на обстоятелствата са я приели да учи Фотография, защото любовта й към „улавянето“ на моментите винаги си е била вътре в нея.
Докоснете се до един бъдещ професионален кадър във фотографията и неговите мисли и емоции, свързани с правенето на снимки.

– Кое е първото нещо, което изниква в ума ти, когато чуеш думата „фотография“?

– Когато и да чуя думата фотография, първото, което ми изниква е т. н. словосъчетание „да уловиш момента“ с точно определената композиция, динамика и осветеност, които са абсолютно неповторяеми.

– Защо избра да след-ваш специалността „Фотография“? 

– Честно казано, стана по стечение на обстоятелствата. Фотографията ми беше на второ място в желанията и ме приеха там. Вярвам, че няма нищо случайно.

– А какво беше първото ти желание?

– Първото ми желание беше графичен дизайн. Дълъг период от време се подготвях за предварителните и редовните кандидатстудентски изпити по дадената специалност, но така и не ме приеха. Не казвам това, защото съжалявам, а защото изтъквам ролята на съдбата в онзи момент.

– Какво беше чувството, когато разбра, че си приета в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“, гр. Пловдив?

– Чувството беше вълнуващо, разбира се, удовлетворяващо също. Почувствах, че целият труд по подготовката и кандидатстването беше отплатен. АМТИИ беше единственият университет, в който исках да уча, така че изключително се зарадвах, когато разбрах, че ще имам тази възможност.

– След като успешно премина от първи към втори курс, има ли нещо, поради което съжали, че са те приели тази специалност в този университет?

– Факт е, че в курса бяхме записани 11 души, от които сега сме вече 7. Само по себе си това говори, че специалността не е срещнала очакванията на тези 4-ма, които се отказаха поради една или други причина. Аз лично съм доволна от нашата „арт практика“ и от резултата, който постигнах в ситуация на онлайн обучение.

– Ще е интересно за читателската аудитория, а и за мен, да разберем дали има място за приятелства между колегите фотографи, или конкуренцията във взаимоотношенията надделява?

– Както във всеки бранш има място и за приятелства, и за конкуренция. Наблюдават се добри приятелства, но и голяма конкуренция, особено сега, когато фотографският бизнес е претъпкан и с аматьори, и с професионални кадри. Аз бих се радвала да сме приятели и едновременно с това конкуренция, но от онази вдъхновяваща и мотивираща конкуренция.

– Можем ли да кажем, че любовта ти към фотографията винаги е била някъде вътре в теб?

– Абсолютно! Любовта ми към това да „улавям“ моментите през моите очи, както аз ги виждам, винаги си е била там. До миналата година тя беше просто любителска и хоби. Оттогава насам обаче навлязох в професионалните фотографски среди, с което любовта ми стана още по-голяма.

– Какво предпочиташ да снимаш?

– Това е сложен въпрос, на който все още се замислям как да отговоря. Бих казала портрети и пейзажи. Портретите заради емоцията, която мога да уловя и предам, а пейзажите – заради живописността.

Развиват ли се комуникационните умения при снимането на хора?

– Да, определено. За работа с хора е съществено важно да умееш да комуникираш и предразполагаш. Когато фотографът поеме инициативата за това, работата върви по-гладко и приятно за двете страни.

– Кои са най-важните неща при правенето на снимки?

– Първо и основно има определени правила, които трябва да се спазват. След това вече можем да си позволим своеволия. Правилата не са нещо лошо, а напротив, в някои случаи са желателни за постигане на даден ефект. И да обобщим – композиция, подобни елементи, различни гледни точки и ракурси, цветова съчетаемост, ако говорим за цветна фотография, са все неща, които трябва да се вземат под внимание, ако искаме да получим качествена снимка. Нарушаването на правилата само „подправя ястието“ по особен начин, ако мога така да се изразя.

Коя снимка, направена от теб, ти е най-любима?

– Не бих могла да отлича само една любима. Любими са ми тези от втория семестър, тъй като в тях личи израстването ми, разбира се. Всяка има специално значение и чар сама за себе си.

Имаш ли си любим фотограф? 

– Пол Странд е автор, който ми направи впечатление, докато изучавахме история на фотографията. Той е американски фотограф и режисьор. Заедно с колеги модернисти фотографи като Алфред Щиглиц и Едуард Уестън помага за утвърждаването на фотографията като форма на изкуство през 20 век. В късните си тийнейджърски години е студент на известния документален фотограф Луис Хайн. По време на екскурзия в този клас Странд за първи път посещава галерия 291, управлявана от Щиглиц и Едуард Щайхен. По-късно Щиглиц популяризира работата на Странд в самата галерия 291, както и в неговото фотографско списание CAMERA WORK. Харесва ми това, че тук, както в никое друго изкуство, авторът сам слага рамки на това, което се разкрива пред очите му. Всеки един отделен кадър е само „собственият отрязък“ от цялото. А когато това е съчетано с другите фотографски похвати, като изчакване на точния момент за перфектна композиция, ако обектът е движещ се, или точната осветеност, когато разчитаме на естествения източник – Слънцето, то тогава говорим за истинска фотографска работа.

– Откъде черпиш вдъхновение?

– Аз черпя вдъхновение от останалите сфери на изкуството. Мисля, че когато са заимствани или дори съчетани, се получава нещо уникално и неповторимо. Като две половинки, правещи едно цяло. Мога да добавя и доброто старо клише – средата и хората около мен също са ми вдъхновение. Но клишетата са си клишета затова, защото са винаги верни.

– Фотограф – хоби или професия?

– Някои казват, че е най-добре да вадиш хляб от хобито си, защото хем вършиш нещо, което обичаш, хем изкарваш прехрана от това. Други пък предпочитат да не смесват двете. Аз нямам достатъчно опит, за да кажа кое е най-удачното според мен. Засега фотографията е нещо, което истински ме радва и се надявам да остане така и занапред. А ако успея да превърна фотографията в професия – то това ще е чудесно.

Стажант- репортер: Магдалена Динева

Виж още

Още новини

Вашият коментар